В началото на 20 век тангото с неговата музика навлиза в Европа и я покорява, също както валса столетие по-рано. Танцът танго се появява в края на 19-ти век в бедните емигрантски квартали на Буенос Айрес, Аржентина, събирайки в себе си културните традиции на страни от цял свят. В него се съчетават африканските ритми тангано, аржентинската милонха, хаванската хабанера, испанското фламенко, ритуалните индийски танци, полската мазурка и немският валс. Париж се влюбва в този танц на страстта и тъгата, който обладава чувствата на темпераментните танцьори и същевременно предизвиква дълбок емоционален отклик у всеки страничен наблюдател.

Появява се тангоманията, която включва всичко свързано с танца – вечеринки танго, кафенета танго, напитки, цигари, облекло и обувки в стила на тангото (смокинг за мъжете и поли с дълбоки цепки за жените). Тангото продължава да пътува и да се установява на различни места по света – Лондон, Ню Йорк, Германия, Русия . . . За година на тангото била обявена 1913 г., а златното му време настъпва през 20-те. Плътната близост на партньорите първоначално предизвиква възмущението на моралистите. Английската кралица отказва да танцува „това нещо”; австрийският император забранил на войниците да танцуват във военна униформа; германският кайзер Вилхелм също забранил на своя двор да танцува танго; но дори Папа Пий Х, който се изказва против новия танц след като го видял изтанцуван във Ватикана, сам отменил забраната. Може би защото не е възможно да останеш безразличен към този танц, който сякаш „бърка в душата” на човека и достига до Любовта, Болката, Мъката и Страстта, колкото й на дълбоко да са скрити те.

Разбира се, различните танци пресъздават по своеобразен начин разнообразни състояния и емоции, а също и пораждат богата палитра от чувства. Но тангото вълнува по много специфичен начин. Незабравима за всеки, който е гледал филма „Усещане за жена” остава сцената, в която слепият Ал Пачино танцува с една  непозната жена, чиято красота и парфюм, той усеща така добре, както и ритъма на тангото. В танца на Ал Пачино се сливат болката от житейското  страдание  и стремежът да се усети живота в неговата пълнота. Тангото е танц, за който дори да се пише, не е възможно без нужната страст.